Размисли на св. Хосемария върху евангелската притча за десетте девици

В тези няколко реда Основателят на Опус Деи говори за добрата употреба на времето.

Християнския живот
Opus Dei - Размисли на св. Хосемария върху евангелската притча за десетте девици

Трябва да ви говоря за времето, за това време, което преминава. Няма да повтарям познатото твърдение, че една година повече е всъщност една година по-малко (...).

Не желая и да се спирам – с притурени носталгични нотки - на конкретното обстоятелство на краткотрайността на човешкия живот. Тази бързопреходност на земното преминаване би трябвало да ни подбужда нас, християните, да оползотворяваме по-добре времето, изобщо да не се боим от нашия Господ, а още по-малко пък да приемаме смъртта като злополучен завършек. Една година, завършила с благодатта и милосърдието на Бог е още една крачка, която ни приближава към Небето, нашата окончателна родина.

Мислейки за това положение, много добре разбирам възгласа на свети Павел към коринтяните: Времето е кратко[i]. (...) Следователно не е благоразумно да го пропиляваме, нито да го хвърляме на вятъра; не бива да похабяваме този отрязък от света, който Бог е поверил на всеки от нас.


Нека отворим Евангелието от свети Матей, глава 25: „Тогава царството небесно ще се оприличи на десет девици, които взеха светилниците си и излязоха да посрещнат младоженеца; пет от тях бяха мъдри, а петте неразумни[ii]. Евангелистът разказва, че мъдрите са оползотворили времето. Благоразумно взимат масло в съдовете си и са готови, когато ги повикват: „Ето, младоженецът иде, излизайте да го посрещнете[iii]. Те увеличават пламъка и радостно отиват да го посрещнат.



Ще дойде онзи ден, който ще бъде последен и който не ни плаши. Твърдо уповавайки се на Божията благодат, ние още отсега сме готови – с достойнство, с решителност, с любов и в баналните занимания – да се явим на на тази среща с Господ, носейки запалени светилниците си. Защото ни очаква голям празник на Небето. „Ние сме, скъпи братя, тези, които участваме в сватбата на Словото; ние, които вярваме в Църквата, които се храним от Светото писание, които се радваме, че Църквата е единена с Бог. Помислете сега, моля ви, дали сте дошли на тази сватба със сватбарски дрехи – вгледайте се внимателно в своите мисли[iv]. Уверявам ви и вас, уверявам и себе си, че тази сватбарска дреха ще бъде изтъкана с Божията любов, която сме съумели да опазим и в най-дребните неща. Понеже е работа на влюбените да се грижат за детайлите дори в привидно незначителните действия.

Но да продължим с притчата. Какво правят неразумните? От онзи момент те насочват усилията си и се стягат в очакване на Младоженеца – отиват да купят масло. Ала те късно са взели решението си и докато отиват, „пристигна младоженецът, и готовите влязоха с него на сватбата, и вратата се затвориха. После дохождат и другите девици и викат: господине, господине, отвори ни!”[v]. Не че те останаха бездейни, все пак опитаха нещо... Но чуха глас, който им отговори строго: „Не ви познавам[vi]. Неразумните не съумяха или не пожелаха да се подготвят с необходимото старание и забравиха да се запасят навреме разумно с масло. Те не проявиха старание, за да изпълнят по съвършен начин малкото, което им беше възложено. В действителност те разполагаха с доста часове, но ги пропиляха.

Нека се замислим сериозно върху собствения си живот. Защо понякога не намираме онези минути, които са нужни, за да довършим с любов работата, за която отговаряме и която е пътят на нашето освещаване? Защо занемаряваме семейните задължения? Защо ни обзема бързане, когато се молим, когато присъстваме на светата литургия? Защо ни липсват спокойствието и мирът, за да изпълняваме присъщите ни задължения, а се занимаваме без никакво бързане със задоволяването на личните капризи? Можете да ми отговорите: ама това са дребни работи. Да, така е. Но тези нещица са маслото, нашето масло, което поддържа пламъка – горящ, а светлината – запалена. (...)

Това е плодът на днешното ни слово – да бъдем убедени, че нашето преминаване на земята – по всяко време и при всякакви обстоятелства – е път за Бог. Че то е съкровище от слава, един образ на Небето; че то – дадено в ръцете ни - е едно чудо, което трябва да раздаваме с чувство на отговорност, с открито лице към хората и към Бог. Не е нужно да променяме своя статус - можем да го вършимдори насред света, освещавайки своята професия или служба, както живота в семейното огнище, социалните контакти и изобщо всяка дейност, която ни изглежда изключително земна.


Св. Хосемария, „Приятели на Бог”, 39-41.

Превод от испански: Марио Георгиев



[i][i] Срв.1 Кор. 7, 29.

[ii] Мт. 25, 1-2.

[iii] Мт. 15, 6.

[iv] Свети Григорий Велики, Проповеди по Евангелията, 38, 11 (PL 76, 1289).

[v] Мт. 25,10-11.

[vi] Мт. 25, 12